„Разказите на Йовков – послания за доброта и човечност.“
Творчеството на Йордан Йовков издига българската литература на едно ново и много завидно положение в началото на миналия век. В него е намерило място търсенето на ново поле за етиката, разгърната е идеята за универсалното добро, но не като абстракция или утопия, а като реално присъща на човешкия свят явление.
Йовковите разкази ни представят един пъстър човешки свят, разсечен от етнически, социални или емоционални различия. В тях са описани сблъсъци, насилие, надмощие на злото, но човекът в тях е винаги съществото, което е способно да се пребори с тези злини, защото умее да се променя. В него Йовков е заложил своя хуманистичен светоглед да вярва в човека, в неговите скрити възможности да променя света за да възтържествува доброто.
Такъв безспорен пример е и разказът „Серафим”. В него са заложени дълбоките нравствени внушения на Йовков за същността на човека, за неговите връзки с Бога, за способностите и превратностите в характера постъпките му. Безкористното добро, което героят на разказа извършва, давайки единствените спечелени с честен труд пари на непозната жена, го превръща в ярка личност, носител на най-благородната характеристика – човечност.
Отново Йовков залага на образ, който много се различава от околния свят и не се вмества в представите на околните. В обрисуването на Серафим Йовков използва своя любим подход – въвежда ни чрез представата и гледната точка на друг герой. Няма ги характерните ценности квалификации за характера и посдтъпките. Чрез думите и делата си се оформя и непрекъснато се изявява образът на Серафим. От „таласъм” и „плашило”, той постепенно се превръща в един беден, окъсан чудак, с разръфано палто с големи грозни кръпки, рошава коса и влажни, недоспали очи. Серафим говори тихо и кротко, смее се беззвучно в поведението му има примиреност и кроткост. Даже когато се храни, се старае да не вдига шум, за да могат и птичките около него да клъвнат някоя трошичка. В типовата характеристика на Серафим изначално е заложено доброто, човечността. Именно на героя (шестокрил ангел, вестител) и неговата работа, която предполага пътуване и среща с много и непознати хора, предопределят сякаш мисията му – да се явява там, където някой се нуждае от помощ, да подава ръка. Пътешественикът Серафим с непостоянното си пребиваване тук и там е свободен човек, независим от суетата на битието, от условностите на еснафското съществуване. Надживял изкушенията на материалното, герояг сякаш е презван да прави добро.
Околния свят не може да го съблазни с нищо. Серафим не забелязва даже необходимостта от закупуването на ново палто, защото много често спечелените пари през лятото е давал на други хора и тук следва неволно чутия от него разговор между непозната жена и кръчмаря. Мъката и безизходицата, бедността и страданието – ето това може да докосне голямото човешко сърце на Серафим. Няма описание на срещата му с жената, нито даването на пари, за да лекува мъжа си. Йовков е заложил на него като на акт на изключителен жест на доброта на Серафим, а на психилогизирането на ситуацията. След като е чул разговора между Еньо и Павлина, „Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи”. Този обикновен жест ще проговори по-нататък.
Героят е наясно със себе си и мъдро следва своя път, отстоявайки поривите на сърцето си. Това се подчертава и в последвалите диалози с Еньо кръчмаря. Разликите между двамата герои се оформят още по-ярко и чрез мотивите на стореното. Защо Серафим е помогнал непозната жена ? Защо да сме милостиви към далечния, непознатия човек ?
Но за Серафим има друга логика – в своето поведение той е вложил идеята за човешкото братство и алтруистичната любов. Така Йовков е успял да покаже характерното за своите герои – способностите им да се откъсват от конкретността на ситуацията и да се съсредоточат върху високите нравствени регистри на същесвуването.
Серафим е носител на съзнанието, че човешките страсти са преходни, но моралът е вечен и универсален. Такова място имат и вещите на Серафим. Неговото закърпено палто ще издържи още една зима, а парите му може би ще помогнат на бедния селянин да живее. И така напълно Серафим става просредник между страстите на земния свят и символичните планове на „небесния”. Отказвайки се от своята нова дреха, той намира божествения пламък в самия себе си, разкрива пред очите на Еньо простата, но велика истина, че човешкото винаги съществува в сърцето на всеки човек, а добротата е дар божи. И когато избираме това добро, това е ангажимент – избор на позиция, заставена на едната или другата страна.
Йовков изследва тези ангажименти, като остава верен на многообразието на света. Но деликатно настоява, че трябва да се избира доброто. Истинският ангажимент към света е нашата съпричастност към доброто. Много често доброто е неразличимо, то не винаги се обсъжда лесно. Но именно това е ангажиментът, да се разплете доброто от всевъзможните преплетени интереси и страсти.
Затова и Серафим се възприема като един надмогнал себе си герой, способен да разбира и да дава на ближния. Чрез своята доброта и човечност той е постигнал онази духовна щедрост, която го прави силен, открит към целия свят, живеещ на границата на различните светове, но разбрал накъде ще поеме и в бъдеще.
Финалът на разказа, чрез добрата усмивка на Серафим, ни внушава за пореден път колко много вярва в човешкото добро Йовков. Тази характеристика писателят рисува във всевъзможните й напранления, превръщайки я в универсална човешка ценност. Нейни носители са както знакови ярки личности, така и „малките хора”, които с този нравствен белег се домогват до големите истини за света и човека.
