От Къкринското ханче до въжето светлее лъвска обич силна.
С кама и пушка храбрите мъже посрещат враг до днес без милост.
Трева с трева и връх със връх говори, България целува бели кости.
Върви по облаците и отгоре калугер, въглищар, Апостол.
Ивелина Радионова
картина: Николай Нинов
Времето е най – безпристрастният и неподкупен съдник на делата и събитията в човешката история, на сътвореното от големите личности и приносът им за благото на хората.
Затова отминалото време от гибелта на Апостола на българската национална революция – Васил Левски – не само не затъмнява неговото име и дело, но хвърля още по-обилна светлина върху тях.
В последните десетилетия немалко учени не само у нас, но и в чужбина проучват въпросите, свързани с Левски. Техните трудове, плод на дългогодишни издирвания и на преклонение пред великото дело на Апостола, затвърдяват още по – силно убеждението на всички, че той е изключителна личност не само в българската, но и в световната революционна история.
Времето е най – безпристрастният и неподкупен съдник на делата и събитията в човешката история, на сътвореното от големите личности и приносът им за благото на хората.
На днешния ден умира един от най-смелите герои на България, оставил светла диря в народната памет. Да преклоним глава и да си спомним за Левски, живота му, преминал с мисъл за Родината и нейното освобождение, и делата му.
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в град Карлово в семейство с общо пет деца. След смъртта на баща им, юношата Васил и двамата му братя поемат грижите за семейството. Няколко години по-късно е поверен на вуйчо си Василий, който е монах в Хилендарския манастир в Карлово. Васил също приема монашески сан през 1858 г. в Сопотския манастир и се назовава с църковното име Игнатий. На следващата година е ръкоположен за йеродякон.
Църковните дела не са били достатъчни на будния младеж и през 1862 г. той заминава за Сърбия, за да се включи в Първата българска легия на Раковски. Така пред него се откриват идеите на освободителното дело, организирането на чети и бунтовничеството. Целта е „събуждане“ на народа към въстание срещу поробителите.
Преминал през четата на Ильо войвода и кратко отшелничество в Румъния, Левски се завръща в родния си град. Навръх Великден през 1864 г. в Сопот, дякон Игнатий сам отрязва дългите си монашески коси и поема по пътя на революционната дейност. Русите къдрици на Апостола и днес се пазят в параклис до родния му дом в Карлово. Предусещайки гибелта си, Левски заръчва на майка си да погребе косите му, ако загине някъде далеч.
През следващите няколко години Дяконът учителства в Карловско и Еникьой, пътува до Яш за среща с Раковски, става знаменосец на четата на Панайот Хитов и участва във Втората легия на Раковски в Белград. Междувременно посещава Румъния няколко пъти, след което започва да обикаля България, за да създаде на място революционни комитети. Животът на Апостола е бурен и изпълнен с опасности. Постоянните му пътувания до Румъния, обиколките в села и градове на Родината са забелязани от турските власти и той е следен зорко. Въпреки това, уменията му да се представя под различни самоличности му помагат да избегне ареста.
През лятото на 1872 г. Левски напуска Букурещ и се отдава на апостолската си дейност. През септември същата година Дяконът получава нареждане от революционния комитет за вдигане на въстание, но се противопоставя и решава да прибере бунтовническите архиви от Ловеч и оттам да се прехвърли отново в Румъния. Организираният обир на пощата в Арабаконак, с който Левски не е съгласен се проваля, но тогава турската полиция вече е по петите на славния революционер.
На 27 декември 1872 г. Апостолът на свободата е заловен при Къкринското ханче (до Ловеч) и отведен в Търново.
Предателството му най-вероятно не е дело на един конкретен човек, макар най-често да се споменава името на поп Кръстьо, който е един от верните му съратници и съучредител на комитета в Ловеч.
Според съвременници и историци, обаче, това е спорно, а някои дори отричат това. Други източници насочват към Марин Поплуканов, който е председател на същия комитет. Все още обаче няма неоспорими исторически доказателства за предателство.
Васил Левски е откаран в София, за да бъде съден. Смелият българин се защитава самоотвержено, като поема върху себе си всички обвинения. В речта си неколкократно заявява, че през годините е търсил законни пътища за промяна на живота на българите и се разграничава от всякакви криминалните действия. Въпреки това, Апостолът е осъден не от съд, а от комисия, в която участват множество българи, евреи и мюсюлмани.
На 18 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в центъра на София, близо до днешния паметник, издигнат в негова чест през 1895 г.
Гробът на един от най-великите българи и до днес е неизвестен.
Има различни версии за това къде и от кого е погребан Дяконът на Свободна България. Според някои мястото е в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София, но според други Левски е погребан в църквата „Свети Николай Мирликийски“. Все още не е установено с точност злопокойното място на Апостола.
Едно обаче е сигурно. Името на Васил Левски ще остане завинаги като символ на безсмъртие и пример за родолюбие в сърцата на българския народ.
ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ!
